петък, 8 февруари 2008 г.

Очерк за ислямизираните българи и националновъзродителния процес

Очерк за ислямизираните българи и националновъзродителния процес Христо Христов (ред.), Георги Янков (съст.)
Глава IV. Ислямизираното българско население в условията на капиталистическа България
3. Политиката на България спрямо ислямизираните българи и прояви на включването им в обществено-политическия живот на страната
Наред с тенденциите към обособяване на българите с мюсюлманско вероизповедание през разглеждания период (1878—1944 г.) съществувала и противоположна тенденция — към включването им в обществено-политическия живот на България.
Премахването на османската политическа власт и оставането на ислямизираните българи в пределите на въстановената българска държава само по себе си ги откъсвало от непосредственото влияние на Турция. В резултат на общите условия на живот в рамките на възстановената българска държава се създали нови благоприятни предпоставки за общуването им с останалото българско население и включването им в различни сфери на обществено-политическия живот. Отношенията между християни и мюсюлмани били лоялни, в България през следосвобожденския период не е имало антиислямски погроми. Това е много показателно за една страна, живяла близо 500 години под османско владичество, по времето на което ислямът и
55
ислямската църква били използувани за разпалване на фанатизъм и нетърпимост, за извършване на насилия спрямо покорените християни. Отношението на българския народ към ислямизираното население се характеризира с отсъствие на религиозна ненавист и на нетърпимост.
Независимо от тежките страдания и жертви, дадени през годините на османското владичество, при разработването на Устройствения закон (Конституцията на Княжество България) всички граждани независимо от религиозното им вероизповедание и имущественото им състояние получили равни граждански и политически права.
Мюсюлманите в България били избирани за народни представители, кметове и общински съветници, назначавани за околийски управители. Държавата им отпускала помощи за построяване и поправяне на молитвени домове и др. Всичко това естествено ги приобщавало към обществено-политическия живот в страната. Тенденцията към приобщаване намерила най-различни изяви.
Една от първите изяви на тази тенденция непосредствено след Освобождението (1878 г.) било участието на мюсюлмани в укрепването на новите органи на държавно управление в Княжество България. Това особено се вижда от участието на мохамедани в ликвидирането на разбойничеството, което се ширело в Североизточна България през първата половина на 80-те години на XIX в. Османското правителство изпращало там свои агенти, които възбуждали местното ислямизирано население за борба против новоустановяваната българска власт. Както съобщава с телеграма от 6 март 1880 г. управителят на гр. Силистра Ж. Маринов до правителството, „главатарите разбойници се пращат от Цариград”. По този начин разбойничеството в източните райони придобило политически характер и било насочено към дестабилизиране на българската държава.
В борбата против разбойничеството властта разчитала на помощта на местното население, в това число и на мюсюлманите. В много източни околии полицейските началници или техните помощници изповядвали исляма. Някои мюсюлмани служели като конни жандарми. За дейно участие в борбата против разбойничеството много мохамедани били официално наградени от правителството. За това свидетелствуват приведените по-долу примери, извлечени от укази, публикувани в „Държавен вестник”:
С Указ № 811 от 22 октомври 1880 г. бил награден със 100 франка кметът Юсеин Пехливанов от с. Горни Чобан кьой. Кесаревска околия, тъй като обезвредил разбойника Карамама Батинцал`ъ.
С указ № 529 от 21 юни 1881 г. били отпуснати 120 лв. на конния жандарм от Шуменско окръжие Мустафа Мехмедов за закупуване na нов кон вместо убития по време на борба с разбойниците.
С Указ № 1052 от 19 декември 1881 г. била отпусната инвалидна пенсия на бившия жандарм Кадир Абдулов, ранен при смазване на разбойничеството в източната част на Княжеството.
С Указ № 201 от 13 март 1882 г. с парична сума от по 50 лв. били
56
наградени Махмуд Исмаилов от с. Калище, Пангал Хасан, Ахмед Кадър Хаджиоглу и кметът на с. Длъжка поляна, Разградска област, които участвували в издирването и унищожението при 4-часова престрелка на шайката на известния разбойник Феттаоглу.
С Указ № 63 от 31 януари 1883 г. с парична сума от 50 лв. бил награден селският кехая Юсуф Юмеров от с. Добротица, Разградска област, обезвредил разбойника Осман Халилов. Помощ в разкриване на двама разбойници оказал и жителят от същото село Мустафа Еминов.
На 17 февруари 1883 г. в „Държавен вестник” е публикувано съобщение за награждаване с бронзови медали „за заслуга” за участие в борбата против разбойничеството на: Халил Мехмедов, кмет на с. Калино, Варненска област; Али Коджабаш Ибрахимов и Шабан Низам Алиев от с. Марчино, Разградска област.
Със заповед № 445 от 21 май 1888 г. на министъра на вътрешните работи за убиване на разбойника Реджеб Пехливан Ибрямов и залавяне на разбойниците Мехмед Джеферов и Осман Ахмед Манафов били наградени с по 50 лв. потераджиите от с. Менгишево, Разградска област, Хюсеин Молла Хюсеинов, Мехмед Молла Хюсеинов, Муса X. Халилов, Даут X. Мехмедов и Данат Исмаилов; със 75 лв. кметският наместник Дъзман Мехмед Османов и с по 50 лв. Дели Мустафа Буюлуоглу, Кула Сюлюман Ибриямов, Авджи Мехмед Османов, Кючук Ахмед Исмаилов, Осман Садъков, Халил Узунов Хасанов, Топчи Мехмед Исмаилов и Авджи Ибрям Мехмедов — всички от с. Църквица, Варненска област [21].
Подобни примери за индивидуално и колективно участие в борбата против разбойничеството има много. В тази борба с разбойниците мюсюлманите действували съвместно с останалото българско население за стабилизиране на властта в общата им родина България, за укрепване на българската държава.
Друга ярка изява за привързаността на мюсюлманите към България било участието им във всенародната борба на българския народ против агресията на Сърбия през 1885 г. Българи мюсюлмани се включили активно както в редовната българска армия, така и в доброволческите отряди [22]. За това свидетелствува например Заповед № 100 от 3 април 1886 г. на военния министър, с която се награждава с бронзов медал „за заслуга” Сюлейман Джевизоглу — „за участие с четата си в последната война”.
За широкото участие на българи мюсюлмани в защитата на отечеството — България, говорят и данните за отпускане на инвалидни пенсии. Такива пенсии получили например: капитан Хакъ Исмаилов от гр. Пловдив; фелдфебел Хаджи Гаваз от гр. Пловдив; Сюлейман Турабиев, мл. унтерофицер, от с. Крумово (към с. Пясъчник), Варненска област; Мехмед Райх, боцман, от гр. Русе; Хюсеин Абдиев, редник, от с. Водолей, Ловешка област; Сюлейман Мехмедов, редник, от с. Муртагоново, Разградска област; Мустафа Хасанов, редник, от гр. Севлиево; Юсмен Салиев, редник, от гр. Никопол; Халил Мехме-
57
дов, редник, от с. Звенимир, Разградска област, Ибрахим Караманов, редник, от гр. Видин; Неби Мемишев Набиев, редник, от гр. Силистра; Хасан Ахм. Алендаров, редник, от с. Драгиново, Пловдивска област; Вели Реджебов, редник, от с. Голямо Ново, Разградска област, и др. [23]
Мнозина българи мюсюлмани оказали материална помощ на българското правителство по време на войната. Например със сребърен медал „за заслуга” е награден кметът на махалата „Ени Ходжа” в гр. Пловдив Мехмед Шерифов „за неговите неуморни старания по събирането помощи за войската през последната Сръбско-българска война” [24].
Мнозина българи мюсюлмани взели участие и в следващите войни на българския народ за национално обединение. Имената на много от загиналите българи мохамедани в тези войни са изписани върху войнишките паметници наред с имената на техните братя българи християни и имената на български граждани от други вероизповедания или атеисти. Тези паметници са символ на единството на българския народ в отстояването на общите национални интереси независимо от религиозните различия.
Много и най-различни били формите и начините, чрез които мюсюлманите се включвали в обществено-политическия живот на страната. Една от тези форми било дарителството. Тук ще посочим само някои примери.
През 1881 г. мохамеданинът Папа Халил от с. Дъскот, Ловешка област, дал 1000 гроша за закупуване на място за църковен двор, а Кьор Ибриям от същото село предоставил камъни за строеж на църква.
През 1892 г. Солак Мустафа от гр. Хасково подарил на местната църква „Св. Богородица” една гора от 70 уврата.
Не били редки случаите, когато мюсюлмани подарявали икони на църкви. Така през 1881 г. Ехя Мустафов от с. Рудина подарил на параклиса „Св. Иван Рилски” в Хасково иконата „Взятие Илиево”. Такава икона подарил на църквата от с. Беглеж, Ловешка област, един мюсюлманин, като заявил, че такава била поръката на баба му, която била християнка и след това ислямизирана.
Осман Рюстемов Мачинлията от гр. Исперих дал значителни средства за построяване на църква в града, подарил й и камбана, на която бил излят надпис с неговото име [25].
Подобни примери има много. Те по категоричен начин показват стремежа на мюсюлманите за включване в живота на страната, изявата на тяхното българско патриотично чувство.
Включването на българите мюсюлмани в обществено-политическия живот на страната и тяхното приобщаване към българската нация можели да вземат далеч по-големи мащаби, ако през разглеждания период е била изработена и провеждана последователна и далновидна национална политика в тази насока. Вниманието на младата българска държава в националната политика обаче било насочено преди всичко към преодоляване последствията от несправедливия
58
Берлински договор, който разпокъсал Санстефанска България, към освобождаването на поробеното българско население в Македония и Тракия и неговото национално обединяване с България. Въпросът за приобщаването на българското по своя произход и принадлежност местно мюсюлманско население бил подценяван. Оказали влияние и наследените от османското владичество социалнопсихологически наслоения и стереотипи в отношенията между християни и мюсюлмани. В общественото мнение не било изживяно напълно отъждествяването на българското с християнското и мюсюлманското с турското. Православната църква, която била официална в българската държава, смятала за истински българи само православните българи. На основата на такива признаци като наследената ислямска религиозност и знанието в някаква степен на тюркски говори една част от ислямизираните българи били смятани за „турци”, без в действителност те да имали такава етническа принадлежност.
През целия период на капиталистическото развитие на България било направено твърде малко от управляващата буржоазия за премахване на мизерията, невежеството и неграмотността на българите мюсюлмани (преобладаващата част от тях били неграмотни), за тяхното освобождаване от религиозния фанатизъм и битовия консерватизъм. Децата на ислямизираните българи, както вече беше посочено, се обучавали главно в ислямски училища, в които се насаждал турският език и от които те излизали полуграмотни. Сам по себе си фактът на съществуването на специални мюсюлмански училища ги обособявал и отчуждавал от останалото българско население. Буржоазните правителства, с малки изключения, не само не ограничили и не спрели изселванията в Турция, но в редица случаи и съдействували за тях, въпреки че било ясно провокирането им от турска страна с антибългарски цели за поддържане на напрежение в България и непрекъснато раздвояване съзнанието на ислямазираните българи. Едва през 1934 г., когато дошло на власт правителството (на политическия кръг „Звено”, били предприети мерки, които създали по-благоприятни условия за приобщаването на българо-мюсюлманското население към българската нация. Ограничило се влиянието на протурските националистически среди върху мохамеданските училища и се разширило изучаването на българския език в тях. Разпуснати били пантюркистките националистически организации. Спряно било изселването в Турция на мюсюлманско население, което говори само български език. През 1935 г. се разширил достъпът на млади българи мюсюлмани в редовете на българската войска. Започнало и се извършило масово заменяне на наложените от османския завоевател турски имена на градове и села с български имена.
В политическия живот на страната българите мюсюлмани не били представяни от самостоятелна политическа партия. Този факт говори, че те от национална гледна точка не се делели от останалото българско население. Те симпатизирали, членували и гласували по време на избори за съществуващите партии в страната.
Българските буржоазни партии отделяли специално внимание на
59
изповядващото исляма население по време на предизборните борби. Различните партии се стремели да получат гласовете на мюсюлманите, като правели отстъпки, водещи към обособяването и затварянето им. Сред българите мюсюлмани имало едри земевладелци от Североизточна България и Бургаско, търговци на тютюн в Родопите и Западна Тракия, фабриканти, рентиери, притежатели на мелници, маслобойни, дараци и др., чието съдействие търсели партиите на буржоазията. Именно из тези среди били подбирани и издигани кандидати за народни представители. Разполагайки с икономическа мощ и поддръжката на едробуржоазните партии, мюсюлманската върхушка се стремяла да държи в състояние на обособеност масите на ислямизираното население.
Значително влияние върху българо-мюсюлманското население, особено в началото на 20-те години на XX в., имал Българският земеделски народен съюз.
БРСДП, която още от своето начало се обявила за класова марксистка партия на работническата класа, насочила своето внимание главно към тютюноработниците мюсюлмани в Пловдив, Хасково, Кърджали и някои други градове. От 1910 г. тя отпечатвала специално издание на в. „Тютюноработник” за водене на пропаганда сред работниците, потомци на ислямизирани българи. Партията разширила влиянието си сред трудещите се мюсюлмани в началото на 20-те години на XX в. През 1920 г. Централният комитет взел решение за създаване на просветителски групи (секции) за водене на идеологическата и масовополитическата работа сред бедните слоеве на мюсюлманското население. Тези просветни групи се създавали към местните партийни организации и се намирали под тяхно ръководство. На Втората конференция на просветните групи през 1922 г. бил приет „Позив към работниците, занаятчиите, бедните и средните селяни мюсюлмани в България”, в който се призовава: „Да бъдем кръвни братя на българските другари в борбата за комунизъм, който ще донесе свобода на всички ни, и в един глас да се провикнем: Долу учителите и ходжите, които се мъчат да насаждат вражда в нашите училища и джамии.”
По време на Септемврийското въстание през 1923 г. на отделни места се включват и потомци на ислямизираните българи. Например в гр. Фердинанд (Михайловград) Мехмед Бобишев е старши на обоз от 45 каруци на революционната армия, в боевете за превземане на ломските казарми вземат участие Чемен Ибрахимов, рибар от Лом, и Ахмед Онбашиев, пристанищен работник. В сраженията на страната на въстаниците загиват Исмаил Бекиров и Тефик Исмаилов от гр. Фердинанд и др.
Отношението на партията на българските революционери марксисти към трудещите се мюсюлмани през 30-те години е формулирано в брошурата „Народният фронт, или за какво се бори работническата партия” (август 1936 г.). В нея се посочва, че само едно народно-фронтовско правителство е в състояние да създаде на това население еднакви политически, стопански и културни условия с останалата част
60
на българския народ и с това да се спре засилената националистическа изселническа политика на реакционните сили спрямо тия трудолюбиви и свободолюбиви български граждани.
В борбата против фашизма и капитализма загиват редица комунисти и ремсисти, произлизащи от средата на потомците на ислямизираните българи.
Един от тях е Адил Дервишев (Москов), който изградил партийна група от 18 души, включила се в борбите на плевенския пролетариат. През 1933 г. е избран за член на окръжния комитет на партията. През март 1944 г. е арестуван и един месец след това е убит.
Един от ръководителите на младежката комунистическа организация в Севлиево е Ахмед Татаров (Благой). По време на въоръжената борба срещу фашизма 1941—1944 г. той минава в нелегалност и се включва в партизанското движение. През 1943 г. като партизанин в престрелка е заловен, а по-късно осъден на смърт и обесен в затвора в Русе.
Друг участник в партизанското движение е Хюсеин Мутков от село Горско Сливово. Той загива като партизанин през 1943 г. в бой с фашистката жандармерия.
Любимец на младежта в Нови Пазар е бил нелегалният деец и партизанин Зия Моллов. Ятак на Търговищкия отряд „Михаил Петров” през ония години е Сали Курдов от гр. Лозница, Разградска област. Помагачи на нелегалните и партизаните са и редица жени от Шуменско, между които Кямиле Хафьзова, Елфиде Сюлейманова и др.
В Десета оперативна зона, Бургаско, българи мюсюлмани оказват подкрепа на партизанския отряд „Народен юмрук”. Така например Халил Мустафов от с. Топчийско през пролетта на 1944 г. укрива в своята плевня 57 партизани от отряда. Край село Добра поляна са убити Мехмед Четов и Мехмед Токалов от с. Мрежичко, Мехмед Махмудов от с. Топчийско, Али Алиев от с. Маимчево и др.
Като ятаци на партизаните в Ловешкия край загиват ремсистите Ахмед Карахасанов, Мехмед Моллахасанов, Юсеин Юсеинов със синовете си Ибрахим и Мехмед — всички от Горско Сливово.
Помагачи на интернирани, нелегални ятаци и партизани в борбата против фашизма и капитализма били българи мюсюлмани и от Родопския край [26].
Приведените примери показват, че българи мюсюлмани вземат участие в политическия живот и борби на страната, без да се делят от останалото българско население. С това те се проявяват като борци за прогресивното развитие на България.
Тенденцията на приобщаване на българите мюсюлмани към българската нация през периода 1878—1944 г. намерила особено силен израз в проявите на българско национално осъзнаване сред тази част от нашия народ.
[Previous] [Next] [Back to Index]
21. Петров, II. Участие на мохамедани в борбата против разбойничеството. Укази и заповеди (1879—1900 г.). — Военноисторически сборник, 1989, кн. 2 (под печат).
22. В защита на Отечеството. Българи мохамедани участници в Сръбско-българската война (1885 г.). — „Нова Светлина”, бр. 56 от 12.V.1988 г.; бр. 57 от 17.V.1988 г.; бр. 118 от 4.Х.1988 г. и бр. 120 от 8.Х.1988 г.
23. Пак там.
24. Пак там.
25. Документите и материалите за дарителството са издирени и подготвени за печат от проф. П. Петров (предстоящо издание).
26. За участието на българи мюсюлмани в антифашистката борба вж. Загоров, О. Единението. С., 1981, с. 146—160, и литературата, която е

Няма коментари: